Не искам да зная!

Ако можех да променя нещо в живота си, то би било да не наранявам хората около себе си с думите и действията си.

Много неща ми се случиха напоследък... И пак не са достатъчно, пак не са всичко... Никога няма да бъдат. Такъв е животът, нали?

Имаше дни, в които страдах. Влачех се по земята, ранена, раздрана. Събирах сили единствено да остана отново без сила. Тогав всичко ми се виждаше черно и бяло. Или е болка, или е радост. Няма нюанси, няма ...

В тези дни мислите ми ме връщаха в миналото и колкото и да опитвах да открия някакво щастие в него, не успявах. Само разочарование, само болка, само онази жестока празнота, на която се наситих отдавна. Не исках повече да продължавам да живея по този начин, защото знаех, че времето ми е твърде кратко и ценно, за да го подарявам на страданието. Затова буквално теглих майните на себе си и заповядах да съм щастлива.

Започна бавно. Напълно неусетно, защото не усещах промяната, не виждах измененията. Но сивото не се получава веднага. Трябва хубаво да разбъркаш черното с бялото, за да направиш боята еднородна смес. Но все пак започна... Някак си, започна...

Ставах сутрин, поглеждах към все още неизгрялото на хоризонта слънце и казвах Благодаря ти, че съм жива, че дишам и че днес ще бъде един страхотен ден. Казвах го всеки ден, дори навън да беше мрачно и дъждовно, дори да не можех да стана, дори да ми идваше да зарева, дори да исках да умра. Насилвах се да го казвам, насилвах се да ставам. Но никога не спрях да вярвам. И това ме измъкна от калта...

Разликата... Дойде след пет месеца. Дойде миналият месец. Пристрастена. Така се почувствах един момент. В момента на пробуждането. Пристрастена към живота, пристрастена към красотата на това да усещаш как дишаш, да усещаш как усещаш. Беше магичен момент, беше божествен момент. Точно тогава разбрах, че всички семена, които бях посадила преди време и незнаех какви цветя ще израстнат от тях, сега цъвтяха с пълни цветове и ухаеха на щастие. Моите семена, посадени в моята душа. Щастлива. Ненаситна...

След този първи момент на истински живот, след толкова много живот останал зад мен, разбрах, че няма да позволя на никого и на нищо да ми отнеме това усещане. Можех единствено да го дам доброволно. За да заразя и другия с него, да му помогна да обича без да му е необходимо каквото и да било. Защото разбрах, че любовта е истинската ценност, заровена дълбоко в битувизма, рутината, релсите, в проблемите, главоболията, разделите и събиранията. Заровена там, където винаги стои пред очите ни, но ние не я виждаме. Заровена в нас, в това да отваряш очите си всеки ден. Всеки ден. Любовта!

Сега обичам. Обичам истински. Обичам и теб красиво, огнено момче. Обичам смелостта ти, обичам очите ти и усмивката ти. Обичам... Обичам неизвестното, защото то е по-хубаво от всеки направен план. Незная какво ще правя нататък, незная и с теб какво ще се случи, но и не искам да зная. Обичам тази неизвестност. Но си пожелавам да не наранявам чрез нея. Защото мога да те нараня без да го искам, без да го разбера....

Затова и си пожелавам. Ако мога да променя нещо в живота си, нека то бъде да не наранявам хората около себе си, тези, които обичам, с нещата които правя и нещата които говоря. Нека не ги наранявам с любовта си към живота и към утрешният неизвестен ден.

Защото имам твърде малко време тук, за да зная... Не искам да зная! Искам просто да обичам.

Аз обичам...