Опит за летене - или на какви глупости е готова жена, която обича!

Горещо ми е. Седя в колата пред тях, стиснала волана с две ръце. Стискам го толкова силно, че кокалчетата на ръцете ми побеляват. Не усещам нищо. Единственото, което чувам е музиката. Поглеждам към блока. Чудя се на кой етаж ли е? Кой е неговият прозорец? Какво прави в момента? Търся с поглед да уловя нещо. Благодарна съм на мъглата, че успява да ме скрие. Така съм анонимна, невидима.

Колата работи. Парното е включено, но горещата вълна отпреди малко вече си отиде. Краката ми измръзват, пръстите на ръцете ми са ледени. Пускам волана. Милиони иглички се заиват по кожата ми и не смея дори да помръдна. Усещането е толкова неприятно, толкова силно. Продължавам да гледам към блока. Не виждам нищо. Сега вече дори не виждам грозният скелет на това бетонено чудовище. Пред очите ми е всичко, което преживях с него. Всичко, което ще заровя в онзи сандък на погребани чувства. Направих го отново. Пуснах се от ръба на скалата без делтапланера на гърба си. И паднах бързо. Болезнено бързо.

Господи тази наивност. Тя е тази, която ме вкарва в толкова много проблеми и главоболия. Как ми се иска да я изтръгна от себе си. Иронияа обаче е в това, че колкото повече я приспивам, толкова повече убивам детето в себе си. А без него съм загубена. Обречена да бродя като призрак в света на възрастните.
Стана късно. Прозорците започнаха да угасват един след друг. Останаха само два-три. Продължавам да седя в колата. Студено ми е. Студено ми е не от минусовите температури навън, а от усещането, че на още един човек не му пука. Още един, на когото дадох нещо от себе си, което не заслужаваше. Отметнах главата си назад и я подпрях на седалката. Затворих очи. Още един... Колко бяха тези като него. Колко глупаво от моя страна да мисля, че той може би е различен. Защо? Защо ми се искаше толкова много да се заблудя в това? Сгрешила съм.

Пред очите ми се занизаха картини от преживяното. Сега, с всичкото това огорчение в себе си, погледнах на изминалите месеци от друг ъгъл. Видях всички онези моменти, в които червената лампичка е примигнала в мен, че нещо не е наред. Спомних си за номера с колелото, за изживяването на морето, за глупавите му цигари, за арогантността му, за дистанцията, за това как заспа, докато бях отгоре, за усещането ми на плажа, че не е той, за реакцията на сестра ми, за думите на баща ми.... Картините се занизаха като черно бял филм на ужасите. Топлината от лицето му в главата ми изчезна. Замести го отвращение. Отвращение от самата мен. За това как съм могла да направя такова престъпление спрямо себе си. за това как, подяволите, съм могла да не послушам крещащият глас в себе си. Как съм могла!!!!

Блока притъмня. Мъглата се сгъсти. Приближаваше 12 часа. Стана късно. Почувствах се уморена от всичко. Заредена допреди малко от тренировката, сега се чувствах като изсушен плод. Живителните сокове в мен като че ли бяха изтекли през ръцете ми в бутилката с минерална вода, която държах. Прозрачни, безвкусни и все пак - носещи живот, бидещи живот. Наведох глава напред и я опрях във волана. Отстрани профуча някаква кола. Спря до мен за минута. Три момчета отвътре любопитно надничаха през прозореца. Понечиха да кажат нещо, но се отказаха и продължиха. Останах така.
Затворих очи и изхвърлих всички мисли от главата си. После всичко си дойде на мястото....
Три момчета в кола. Непознати. Младежът, който ме изпиваше с поглед преди да тръгна, когато отидох да си купя цигари от магазина. Магазинерът, чийто очи заискряваха, когато влизах и чиято усмивка се раливаше по лицето когато му казвах "Чао и лека работа". Клиентите, които почти не слушаха, когато им говоря, втренчили поглед в лицето ми, с мисли минаващи през главите им по-мръсни от порно филм. Мъжете, които неловко се опитваха да завържат разговор в някое заведение, използвайки банални фрази и противно перчене.... Всичко това беше породено от нещо. От мен?!? Може би има причина. Може би някой ден ще разбера коя е тя. Защото красотата е преходна, но чара и увереността не се поддават на хирургическа намеса.

Започнах да се смея като лунатичка. Още една кола мина покрай мен и този път учудването на хорта в нея беше по-голямо. Сама жена в паркиран автомобил някъде на майната си, в 12:30 през нощта да се смее като психично болен. Може би наистина бях психично болна....досега! До момента, в който не изстъргах от очите си черната мъгла на заблудеността. Няколко часа ми трябваха да осъзная факта, че този мъж не е последният, единственият, незаменимият. Колко много непознати има навън. Тълпи, рояци. И колко по-лесно е сега да ги видя. Да се заслушам в нескопосаните им опити да завържат разговор, да излушам техните проблеми и хвалби колко велики са, да отсявам сред симпатични и по-малко такива.... И кой знае, може би в крайна сметка гърнето ше си намери похлупака...

Почувствах се лека. Изненадващо пръстите на ръцете ми се стоплиха. Свих ги няколко пъти в юмруци и разтрих лицето си. 1 часа сутринта. Навън е непрогледна мъгла. Блокът е изжяло тъмен. Само един единствен прозорец на четвъртия етаж свети. Дали е неговият? Незная. За първи път усетих, че не ме интересува. Запалих цигара и пуснах третото парче от диска на Ди Анджело. Увеличих музиката и светнах фаровете. Включих на първа и тръгнах. От тонколоните се разнасяше чистия глас на този гениален изпълнител....You`re my lady.....
Късно е вече...Прибирам се.