На клетъчно ниво - или намери отговорите в тялото си!

Идиотизъм, пъпеш. В чиста форма. В огромни количества. Навсякъде, у всекиго. И в мен, и в теб също....

Няма спасение. Няма изцеление. Приемаме го за даденост. Цъкаме с език като ни се случи, като минем покрай него, като станем неволни свидетели. Но нищо не правим. Не реагираме. Не се борим да го отстраним. Нееее. Просто го подминаваме като неразделна част от живота ни. А защо постъпваме така??? Защо не постъпваме както постъпва нашето собствено тяло???

Да!!!! Колкото и да ти е трудно да повярваш, всички отговори, които търсиш са в теб. Във всички нас. И по-точно в нашия собствен организъм. На клетъчно ниво... Абсолютно правилно. На клетъчно ниво.


Клетката не се приема за нещо по-различно от останалите. Тя се приема като част от цялото, като всички останали. Клетката не приема повече енергия от тази, която й е необходима. Клетката жертва съществуването си в името на общото добро - емира, когато трябва да бъдат спасени клетки извършващи по-голям функции. Но най-важното, което прави клетката е, че тя се бори, напада, унищожава, когато друга клетка е възприела себе си за отделен елемент от веригата - раковата клетка.

Не е трудно да направиш паралела, пъпеш, нали??? Клетка и човек. Да - те са две напълно несъвместими определения на едно и също. На абсолютно идентичното. Защото човек е съставен от клетки, но не реагира като тях. Човек не би пожертвал егото си в името на общото добро. Чавек не приема толкова храна, колкото му е достатъчна. Човек се тъпче, защото е чревоугодник. Пък после му мисли дали му е тежко, гадно, драйфа или не. Човек не се приема като част от цялото. Той е човекЪТ в цялото... И да, подяволите, човек няма да реагира на нещо нередно така, както реагират клетките в неговото собствено тяло.... Защото човек има мозък!

И защо ли, чудя се, сме устроени така, при положение, че дори мозъкът ни е съставен от клетки. Защо единствено инстинктите ни, онези праисторическите, останали в гените ни от много много дълго време насам, реагират по начина, по който реагира всяка една от милиярдите клетки в телата ни.

Много сложно би станало да убедиш човек да забрави егото си и поне за ден да се превърне в клетка. Хахаха, образно е последното, което казах. Но не мисля, че е невъзможно. Все пак отговорите на всички въпроси, които всеки от нас търси през живота си са пред носа ни. А ние ги търсим далеч, далеч всред необозримия хоризонт. Тъжно ми става и страшно... Вярвам, че можем да се променим, но един и двама не правят революция. Нужни са повече. Нужно е да се роди вярата, че можем да станем по-добри и можем да използваме мъдростта на природата, която ни е създала. А не само да я рушим. За да нахраним егото си!!!