Бяхме седнали в едно от любимите ми кафенета на по чаша кафе с освежаваща цитронада, пред една от най-хубавите гледки в Пловдив. Не се бяхме виждали от доста време и ми беше топло и приятно, че имам присъствието му до себе си. Ей така - всеки да си каже мъката, всеки да си сподели радостите, да си хванем ръцете и да не се интересуваме кой какво си мисли. Един от малкото ми приятели мъже. Истински приятели. Един от малкото, които не се плашеше от странните ми въпроси, нито от налудничевите ми интереси в живота. Един от малкото, които ме приемаха такава, каквато съм и даже ми се радва.
В момента, в който му зададох въпроса той се стъписа за миг. Притесни се. Хвана ме за ръката и ме попита уплашено - Наред ли е всичко с теб? Защо ми задаваш такива въпроси?. След като го успокоих, че това е просто период в живота, който се върти около тези черни мисли и след като успях някак си да го убедя, че ще изтрия чернотията от мозъка си, той склони да ми отговори, за да задоволи Девишкото ми любопитство.
- Ако имах месец живот, най-много два - започна той - бих направил много неща.
Направи кратка пауза, в която запали цигара и отпи геройска глътка от цитронадата, след което продължи, вече наместил мисълта си.
- Знаеш ли какво всъщност ще направя - погледна ме той с онзи дяволит негов поглед, по който разбрах, че ще последват интересни излияния - ще летя с Хеликоптер. Дам, винаги съм искал да видя Пловдив отвисоко и то с хеликоптер. А и досега никога не ми се е отдавало. Но знам ли, че няма да мога да го видя никога повече, ще направя всичко възможно да си изпълня мечтата.
- Е добре, казах аз, само това ли?
- Хаха, милото ми то. Никога нямаш търпение да научиш всичко, нали. Искаш го сега и на момента - погали ме по главата и здраво ми разроши перушината, защото обичаше да я усеща под пръстите си. Нацупих му се и го сръгах да продължи.
- Добре, ще ти кажа. Един месец е прекалено малко време, за да отида на местата, които винаги съм искал да видя. И сега като си помисля, има ли смисъл да виждам нещо, което е вече мъртво, въпреки че живее чрез очите на другите. Имам ли месец живот, няма да го пилея за забележителности, още по-малко за лекари и лекарства и хилядите му там мъчения, които ти прилагат под формата на изследвания. Имам ли месец живот, Еди, ще живея. И вярвай ми, наистина ще живея.
Със сигурност ще пътувам. Обичам морето и ще отида там, близо до него. Ще му отделя десетина дни от оставащите ми тридесет, за да го почувствам за последен път, за да забия краката си в пясъка и да седя на плажа цяла вечер, в очакване на онзи момент, когато виждаш първите лъчи на слънцето да пробиват през тъмнината на нощта. Прелестен е този момент, ама мисля, че няма смисъл да ти го казвам, защото ти го знаеш и го усещаш като мен. И вярвай ми, когато умирам, това ще бъде, което ще е пред очите ми. Изгрева, зараждащият се живот.
Другите десет дни, ще посветя на човека да себе си. Дори и да нямам сериозна връзка, а аз нямам, има едно момиче, което ме пали отвътре и за което знам, че не съм и безразличен. Не съм събрал смелост досега да я попитам иска ли да бъде с мен. И знаеш ли защо? Защото все съм гледал в бъдещето и съм се чудел - тя ли е или не е? Ще си паснем ли, няма ли да се изгуби химията, любовта. Ами ако се разминем, ако не ме хареса, ако пък тя ми омръзне....Еди.....хубав въпрос ми зададе пъпеш. Ако имам месец живот няма да се двуомя. Ще отида при нея и ще и кажа, че това, което ме кара да чувствам отвътре, не може да ми го даде никой друг. Ще и призная всичките си страхове, ще и призная всичко, което ми е в сърцето. И ще я помоля да бъде с мен в тези десет дни. Да ги даде само на мен. Един последен подарък, който значи много повече. Много, много повече. И знаеш ли какво още ще направя, ако ми остава месец живот. Ще събера всичките си средства, ще ги сложа в банката и ще осигуря, доколкото мога живота на това момиче. Защото ще я помоля да отгледа детето ми.
При последното изречение го погледнах многозначно. Нямаше нужда да казвам каквото и да било. Той ме разбра и продължи.
- Да, Еди. Стигнах до тази фаза вече. Нищо, че съм на 26 години. Готов съм. Искам да имам жена до себе си, а не всяка вечер нещо различно или пък просто безмислени флиртове, в които губя енергията и здравето си, похабявам сърцето си. И твоя шантав въпрос ме убеди тотално в усещането ми. Ако имам месец живот, ще помоля това момиче да бъде жената на живота ми, ще я помоля да стане майка на детето ми. Защото не искам да си отида без да оставя нещо. А и знам, че родителите ми също не биха искали да си отида безвъзвратно. А те я познават и я харесват. Ще бъдат щастливи да виждат частица от мен да щъка наоколо, когато аз съм вече два метра под земята..... Да си спомнят за мен, да ме виждат през очите на малкото и в очите на момичето ми. Знам, че ще й бъде тежко да го отгледа сама, но тя никога няма да бъде сама. Аз ще бъда до нея винаги, а знам, че вие, приятелите ми, няма да я оставите. Знам, че тя ще може да разчита на вас винаги, когато има нужда от помощ. А пък и тя е красива жена...няма да остане сама. Дори и с детенце до нея. Все пак, кой мъж би устаял на красотата на тва лапе при гените на баща му, а??? - ухили се до уши при поредната самореклама....
И така стигам до последните десет дни от този последен месец живот. Ще ги отделя за семейството си. За майка си, за баща си и сестра си. Ще бъда до тях неотлъчно. Ще се радвам с тях на малките неща. Ще направя всичко възможно през тези десет последни дни те да забравят, че умирам и че вече няма да ме има. Защото те са целият ми живот. Те са всичко. Искам да запомня усмивката на майка си сутрин, когато пием кафе на терасата, да запомня как полива цветята и как им говори като на свои собствени деца. Искам да запомня разговорите с баща си вечер, когато сме пили узо и сме говорили за живота, историята, взаимоотношенията между хората. Искам да ги запомня двамата, прегърнати и щастливи един с друг въпреки миналите години брачен живот. Искам да запомня дивата си сестра, която неведнъж ми е късала нервите и ме е карала да прибягвам до крайности. Искам да запомня красивото й лице докато спи и съм минавал да загася телевизора в стаята й. Искам да я запомня с онова щастливо изражение на лицето, докато приятелят й е близо до нея, прегръща я и аз знам, че е в добри ръце и така ще я оставя. Искам да запомня всичко това в тези последни десет дни, които ми остават.
Докато говореше, не ме беше поглеждал в очите. Започнеше ли да говори така, погледът му винаги се рееше някъде далече, сякаш мисълта му не можеше да тече, ако се съсредоточеше в нещо наблизо. И добре че не ме гледаше, защото думите му заседнаха в гърлото ми като буца, която напира да излезе през очите ми като горещи, солени сълзи. Успях да овладея гласа си и да го попитам..
- А приятелите?
Последва кратко мълчание. Пак се рееше някъде на високо.
- Приятелите - повтори. Ами какво да ти кажа, Еди. Приятелите ми са моето второ аз. Като говоря за себе си, говоря и за тях. Не съм и за миг помислял те да не присъстват в последния ми месец живот. Защото ще са с мен постоянно. Днес единия, утре другия, ти на третия ден. В събота и неделя - всички заедно. Разбираш ли, те са просто част от мен. Като ръката ми, като очите ми, като носа ми. Как да живея без тях?
- А какво ще стане накрая, пъпеш?
- Накрая ли....Знаеш ли, никога не съм обичал онези мъртвешки скучни погребения, на които се е събрала цялата рода и всеки реве и оплаква колко хубав човек е бил покойника и колко ще съжаляват за загубата му, а след като погребението свърши се напиват за бог да прости и го обръщат на още една вечеря на аванта. Ще си уредя погребението още от самото начало. Ще резервирам някое приятно местенце, където ще събера най-близките си същества, ще викна диджей да пуска любимата ми музика и ще кажа на готвача да сготви спагети по Федорченски...знаеш, че са ми любимите, само ще трябва да издадеш рецептата.
Усмихнах се при тези думи, дори да ми беше мъчно. Говореше за нещата толкова истински, сякаш наистина му оставаше месец живот.
- На гробищата - продължи - нека дойде който иска. Нека ме изпратят и да ме заровят в пръстта, но после. После искам духа ми да е сред свои. И никакви черни дрехи. Колкото се може по-шарено и по-весело. Все пак...може би ще отида на по-хубаво място, знаеш ли??? И искам да си прекарате чудесно. С музика, танци и рев... Ревете хора за мене, ама от щастие, че съм се отървал от мъките най-накрая. Само пази момичето ми да не пие, защото ще носи вече детето ми. И кажете по някоя добра дума за мен....Въпреки че съм пълен кретен.
След това последно изречение двамата дълго мълчахме. Свечеряваше се и можехме да наблюдаваме безмълвната смърт на слънцето на хоризонта. Беше ме гушнал на топло до него, защото бяхме попаднали на един учудващо хладен юлски ден. Усещах парфюма му, този парфюм, който преди ме подлудяваше, но сега като че ли за пръви път ми хареса толкова много. Беше част от него, също както ние - приятелите. Усещах и разтуптяното му сърце. Направо лумтеше по жилите му. Нещо се беше променило. Долавях го във въздуха около нас. В мълчанието, което накрая той наруши.
- Знаеш ли, Евдокио, благодаря ти за този идиотски въпрос. Накара ме да погледна на безмисления си живот по друг начин. Само ти можеш да го направиш това с мене. За един миг ме накара да осъзная каква ценност държа в ръцете си и как я пропилявам, като се двуомя и се страхувам да направя толкова много неща. Защото все гледамч какво ще стане напред и все претеглям, и все забавям. А всъщност всичко, което трябва да правя е да живея. И знаеш ли кво... Няма да отлагам повече. Още тази вечер ще й се обадя и ще й кажа всичко. Пък да става каквото ще. Поне ще съм сигурен, че съм опитал....
На тръгване ме прегърна силно, целуна ме, каза ми "Обичам те" и се издуха с мръсна газ към живота си.....
А аз останах сама вкъщи и си зададох същия въпрос. Какво ще направя, ако ми остава само месец живот. А отговорът беше - абсолютно същото, каквото и той.....
А какво ще направиш ТИ, ако ти остава само месец живот?
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар